Снимката

Дали тази снимка е истинска или е просто фотографска композиция ?

Сигурен съм, че е второто, но определено искам да вярвам, че е първото.

За мое съжаление съм гледал 'Sex and the city' (първите два сезона + двата пълнометражни филма) и знам, че момиче не би излязло в сняг с такива обувки ... Филмите развалят всичко!

Съветите на рокерЪ

Ако всеки знаеше тайната на успеха, то тя щеше ли да е тайна ...

И все пак е интересно да чуеш съветите на успял или богат човек. Придобиваш увереност, че някой ден нещата ще станат.
Преди седмица четох шестте правила за успех на Арнолд и признавам - добри са! Нещото, което изобщо запомних от тях обаче е текстът:

"... В деня има 24 часа. Спите 6 часа и ви остават 18. Знам, че някои от вас ще кажат: “Чакай малко, аз спя 8 или 9 часа.” Е, тогава спете по-бързо, бих ви препоръчал аз. ..."

Повярвайте ми - сутрин като ми се спи и се чудя как да отложа с 10 минути ставането си, се сещам за това и подскачам като пружинка. Не трябва да пилеем времето си!

И ако да четеш съвети на милиардери или кино звезди изглежда някак далечно, то какво ли е да прочетеш съветите на някой, който след време ще е такъв ...

Аз все още не съм милиардер, нито световно известен, нито имам къща на екзотично място, нито ходя на сафарита да яздя крокодили, така че попадам в графата - потенциално известен и успял.
Сериозно се замислих за принципите, които лично аз следвам. Без да преувеличавам или напудрям излишно, реших да ги споделя. И понеже думите минават и заминават, аз подхождам илюстративно ...

И ето какви са съветите на рокерЪ:

1. Имай визия !

2. Научи се да говориш пред публика !

3. Вярвай в себе си !

4. Не следвай сляпо инструкциите !

5. Бъди бабаит !

6. Имай куража да поведеш и други след идеите си !

7. Не давай на ежедневието да свива кръгозора ти !

8. Мисли за последствията от действията си !

9. Не се притеснявай, че може да изглеждаш смешно !

10. Да загубиш фокус не винаги е провал !

И понеже картинките съм ги 'откраднал', подхождам алтруистично и давам пълните права на всеки, който иска, да следва и прилага принципите ми. Все пак след време ще съм или милиардер, или ще имам къща на екзотично място, или ще яздя крокодили ...

PS: Надявам се израза "яздя крокодил" да не е метафора за семейния ми живот след време, но знае ли човек какво го чака . . . 

10 000 километра живот

На 29 Март си купих чопър, на 9 Октомври изминах 10 000-я си километър с него.

И мога да с споделя с вас – уникално е!

Преди точно една година имах книжка за мотор и само голямото желание да си купя чопър. Почти всеки ми казваше, че съм луд, че е много опасно, че е непрактично, че не е за мен, че не знам какво ме чака, че като завали дъжд пак ще се возя с градския транспорт и още много до голяма степен верни неща.

И една година по късно, това което аз пък мога да кажа на всички е, че

            няма време човек да отлага мечтите си.

Ако наистина много искате да направите нещо – просто пробвайте да го направете.

Няма да изпадам във философии и екзистенциални поуки за живота, но ще ви разкажа някой от нещата, които съм преживял с „големия лош чопър”.

Facebook и манията да снимаме нещо до голяма степен са пообъркали мозъците ни. Като видим нещо яко – давай да го снимаме.Е хубавото на мотора е, че и да искаш да го снимаш – не можеш. Или дори и да спреш и снимаш – не е същото.

За тези 10 000 километра имам следните "емоционални снимки":

•  Изгорих приблизително 500 литра бензин

• Мой приятел ми измисли мото, което написах на гърба на якето си - „Бензина е за горене, живота е за живеене”. И поне 20 пъти съм чувал – „В надписа ти няма ли 2 правописни грешки ….. „. Е пък няма – вие да сте виждали грамотен рокер… !!??!!! Така ми хареса, така го написах.

•  Карал съм срещу залеза и срещу изгрева. Ама точно срещу тях – като по филмите.

•  Най- интересното нещо, което видях, беше до село Микре на една дълга права. Карах към  София. Пред мен залязваше слънцето и небето беше червено. Зад мен в огледалото виждах как изгрява луната и то при пълнолуние. Просто уникално.

• Станах най-бавния рокер в историята на българските пътища. Средно карам с 90 – 100 км/час. Вдигал съм най-много 130 и то за да изпреваря един ТИР на един кофти завой по магистралата към Пловдив. НО – близо до Бургас надминах друг моторист.

Видях го в далечината. Не караше бързо - аз бях с 80, той сигурно бе с 70. Бавно бавно взех да го застигам. И тогава си казах – или сега или никога ! И с мръсна газ вдигайки близо 100 го изпреварих … Е няма такъв кеф. Малко по късно той ме задмина и повече не го видях, но това не промени факта, че поне за 10 мин не бях най-бавния моторист в България.

•  Разбрах, че търновските полицаи нямат сърце – писаха ми акт, че возя момиче без каска. И то на сватба, и то карах по Арбанаси, и то по едни черни пътища. От мъжка солидарност поне можеха да ме пуснат и да не ми взимат златния талон.

• Пътувах за въпросната сватба в Търново и понеже закъснявах за краденето на булката, на един Shell в началото на Търново спрях, съблякох дрехите за мотора, извадих от раницата си панталон, ризата и вратовръзка, преоблякох се, оставих си дрехите на момичето от бензиностанцията и отидох на сватбата. По късно си ги взех. Уникално беше.

• Непознати ми дадоха шише вода на Беклемето - чуха ме как обяснявах по телефона, че съм умрял за вода и жената дойде и ми даде пълно шише.

•  В един ден изминах 720 километра. Отидох до нос Калиакра за да видя делфин и познайте – видях. Наречете го луд късмет, съдба, слънчасване или както искате – но целия път до там си заслужаваше. Даже tag-нах делфина във facebook-a.

• Карал съм на 35 градуса жега и на 2 градуса студ. Спирал съм да си топля ръцете на двигателя, понеже не си чувствах пръстите. Няколко пъти ме е валял толкова силен дъжд, че едва съм виждал какво е пред мен.

• Осъзнах, че да нямаш уредба в каската, не означава че не можеш да имаш музика. Обичам да си пея в каската и любимата ми фраза за пеене е :

         Here I am, On the road again
         There I am, Up on the stage
         There I go, Playin' star again
         There I go, Turn the page

Има и доста други неща, които могат да се споделят след тези километри. Предполагам ще си кажете обаче, че или си доизмислям, или поукрасявам нещата, или не е точно така. Но истината е, че са си истина. И истината е, че как човек вижда нещата около себе си, си зависи изцяло от него.

И понеже се имам за интелигентен човек, въпреки че като рокер съм неграмотен, а и нямам блог-пост с по-малко от 10 грешки, ще си позволя да ви дам съвет, който аз се опитвам да следвам:

      Няма време човек да отлага мечтите си. Ако искате нещо – направете го.

А към хората в градския транспорт – моля ви, рокерът вече е пеша, не се плашете ако някой до вас си бръмчи на ум или си пее  „Here I am, On the road again ... ”
...

PS: И искрено благодаря на Иво Марков, който ме посвети в тайните на това да имаш мотор, и без който нямаше да мога да изживея и напиша горните мъдри слова.

Up In The Air

Интересно е човек да забелязва ситуациите, в който се намира от време на време. Както го е казал един не много умен, но велик футболист ( Стойчков) -  „Every day is a big day !“

Например …

 Аз – летя със самолет за Мюнхен, весел, щастлив, леко притеснен от това което ме чака в Осло, радващ се че съм до прозореца, преглеждам си бележките и нещата по SharePoint проекта … просто … голЕм кеф. В главата ми е и току-що измелената от мен ПРОГРАМИСTKА фраза за момента –> „Ей това си е SharePoint в облака … „ (нали гледам SharePoint неща и съм в облаците, а Cloud computing-a набира все повече и повече сила … просто … голЕм лаф, жалко че няма на кой да го кажа и да ме разбере).

А до мен – един татко с малко детенце, но наистина много малко, направо бебе.

С този татко се засякохме и на check-in-a, и на security check-a, а сега и в самолета. До като стоях зад него по опашки в главата ми беше филма “Up in the air” и знам, че трябва да не се редя зад възрастни, семейства, и всякакви потенциално бавещи се хора … Та леко се по пренареждах на другата опашка. Мале, че съм хитър, голЕм хитрец …

Не знам дали сте се заглеждали как гледа малко детенце – спокойно, немигащо и без емоция. Е това детенце имаше този талант – не се усмихна на нито една моя странно забавни физиономия, която правех скришно от таткото  …   Нищо де, аз си продължих с SharePoint-a,но се замислих как се променят ценностите с течение на времето. Не че и направих уникалното и голЕмо заключение, но си е друго да го почувстваш.

А моите текущи ценности ме чакаха в следващия самолет, но преди да стигна до тях разбрах и още нещо - хубаво да се тича вечерно време и да се държи човек във форма. Такова бягане му ударих от единия 'gate' до другия на летището в Мюнхен, че едвам си казах името на момичето дето проверяваше бордните карти. Ама голямо бягане. Понеже вече летя за втори път сам по работа и съм голЕм специалист по оправяне из летища, не съм видял, че на полета ми е сменено мястото за излитане, та по спортувах сутришно.  

 А в следващият самолет, мястото ми беше последното (25F) и до мен през една седалка седеше едно много бизнес наточено момиче. Изглеждаше колкото мен на години и не беше сякаш много висока, беше руса и в син костюм … Както би казал бай Ганьо ако беше истински и бе до мен – „Малии, сега ще видиш голЕм български талант!”

 И го видя !!!! До края на пътуването си засякохме погледите веднъж   … ГолЕмо общуване, а ;)

Това което обаче осъзнах, бе че не всичко добре звучащо на първо чуване, е толкова яко в действителност:

          „Сутришна закуска с плодова салата и хубаво момиче и то сред облъците“

E да, ама...

Че си беше сутрин – сутрин си бе.

 Закуска – тази в самолета и учудващото бе, че не беше сандвич, а някаква плодова салата с мюсли. Доста вкусно, признавам !

Хубаво момиче – до мен през седалка. Не се познавахме, не знаеше и името ми, но пък изглеждаше доста добре.

Облаци – колкото ти душа искаше. Супер много имаше през прозореца. Даже за пореден път си обещах, че ще прочета в Wikipedia за видовете облаци.

Наистина хубав момент, хубава сутрин и предстоеше натоварена работна седмица.

Всичко си беше добре и щеше да си остане просто добър полет, ако не беше следното нещо. Мислех да не го споделям понеже си е лично, но всички сме хора и аз държа да съм искрен в блога си, а вярвам ще ме разберете.

Та … плодова салата – супер. След нея пих и две кафета - супер. В този полет, който бе на Швейцарските авиолинии, даваха и малки шоколадчета.Та кафе и шоколад – много супер. И тогава дойде момента, на страданието … След плодова салата и две кафета ( + още едно в предния полет) , лелееее как ме сви стомаха. Ама много много. Направо горещи вълни почнаха да ме обливат …  А тъкмо почнахме да кацаме… Просто трябва да се преживее за да ме разберете, какво е да каца самолет, а на вас да ви се ходи до тоалетната …

И слизайки от самолета, нямаше по съсредоточен и целеустремен от мен човек на цялото летище. Не мислех даже и за багажа си – направо в тоалетната… И да, въпреки че и аз не уважавам обществените тоалетни, повярвайте ми - понякога те са всичко на света. А това което ме накара да запомня този момент завинаги – на излизане от това свещено място видях момичето, което стоеше до мен, дърпайки малкия си куфар да влиза в женската тоалетна. Хахаааа .... и в добро и в лошо бяхме двамата заедно.

Взех си куфара и тръгнах към влака – от тук нататък ме чакаше работа, работа и само работа.

Are you OK ?

- Като кажа '1, 2, 3 старт' и тръгваш да тичаш надоло ! Най-честата грешка, която всеки прави, е че като усети да отлепяме от земята и спира да тича. А не трябва, тичаш докато аз не кажа! Разбрано?
- Разбранооо !!!

Е как да не е разбрано, нали той е е инструктора, а аз съм желаещият да лети с парапланер. А също съм и желаещ да си кацна виж и здрав доло. За първи път летя и не знам какво да очаквам. Уж съм спокоен. Гледам около мен всякакви хора. Е аз ли да се уплаша, та моя девиз в подобни ситуации е "Ям желязо, пия кръв, аз съм Ловешкият лъв".
- 1, 2, 3 СТАРТ !
Айдееее  ...
И политам  ...

В началото не знаеш какво чувстваш, страно ти е, но след няколко мин си вече добре. Издиганията и завойте те плашат леко, но се свиква .

- Ей !!! Гледай ! Ужас - каза ми инструктора.

Пред нас сравнително близо видяхме един от другите парашутисти да лети надолу с малък бял парашут.
Инструкторът ми обясни, че това е запасен парашут и с него не се лети просто ей така. Отваря се само ако нещо се обърка и тръгнеш да падаш.

Първоначално - какво пък толкова, но след това осъзнаваш, че става въпрос на някой живота.
Моя инструктор ми каза, че трябва да проведем "спасителна акциа", която се изразяваше в това да слезем и да видим дали човека е жив. Първите моменти след падането били най-критични понеже не се знае как може да се оплете парашута в дърветата.
Той дори и не ме пита искам ли - само ми каза - подготви се, почваме да слизаме.

Инструкторът ми се имаше за гуро на летенето и не е страно, че реши, че точно ние трябва да идем. През целия път до горе на лифта ми обясневаше колко и къде е летял и колко много опит има.  Може и така да беше, не можех да преценя.

И се почна - завой на ляво, завой на дясно, много голямо напрежение върху тялото, завой на ляво, завой на дясно, много голямо напрежение върху тялото. Направо ми се губят моментите. От земята след това ми казаха, че сме правили лупинг след лупинг.
Понеже с парапланер не може просто ей така да се слезе от високо това става с летене в спирала и с залюлявания в лято и дясно.
Нямам и идея, аз само гледах да не повърна и да се мърдам вляво или вдясно според зависи какво той ми кажваше.

И като слязохме близо до боровете, инструктура ми каза - сега искам да викаш "Are you OK ?" и да слушаш за отгоовр !
Еми добре ... само че аз май на мен си трябваше да го викам и не знам дали щях да отговоря с да. От рязките завой ми беше стана супер лошо,а карата ми бяха и изтръпнали.
Събрах сили, внуших си, че няма да повръщам и викнах колкото ми сила държеше - "ARE YOU OK" .. И така два пъти. След втория път се чу викане от мястото, където се виждаше парашута. Явно човекът беше добре или поне можеше да вика, което пак беше добре.

- СУПЕР! - каза инструктора. - Жив е. Сега може да полетим малко, но вече сме ниско и няма да е много!
- Супер - казах му и аз - дай направо да слизаме, че наистина ми е много лошо.

Той извади набързо фотото да ме снима. Не ми беше до снимки както виждате. Едвам се сдържах да не оцапам екипировката.




Кацнахме и ооооо ... да си на земята си е хубаво нещо.

Бурята

Нямаше да му е за първи път – дъжд го бе валяло с мотора и преди това. Сега обаче нещата изглеждаха много по-сериозни.Той познаваше района  добре и това го успокояваше. Дебнево – Орешака – Троян – Ловеч беше познат мaршрут.

Гледаше сините облаци, към които отиваше, и леко притеснение почна да го обзема. Емо Чолаков щеше да познае за гръмотевичните бури (веднъж и Емо Чолаков да е прав).

Облаците и светкавиците идваха все по близо и близо - нямаше да се размине. Капките се засилваха.Свечеряваше се.

Той се замисли за ситуацията, в която се намираше – караше чопър по леко запустял планински път, отиваше към буря, стъклото на каската бе цялото в капки, едвам виждаше пътя и не беше разминавал кола последните 10-на минути. Да, това определено бе момент, който си заслужаваше. Подобни моменти не можеха да се снимат или тагнат във facebook. Дори да се опишат с думи бе трудно.

Той караше изкачвайки хълма и въпреки че усещаше как цялата му кожа под якето е настръхнала от страх,  леко се усмихваше...

Обеща си да запомни този момент.

А бурята наистина не се размина. През цялото пътуване до Ловеч  имаше вода, бръмчене на мотор, светкавици (много светкавици),  силен вятър, ТИР-рове (които при разминаване го блъскаха с водна струя), завои (след които излизаше силен страничен вятър), мнооого много страх и много неща, за които да се мисли.

През главата му минаха какви ли не мисли. 
Определено обаче разбра, че той не беше „рокер романтик”. Едно словосъчетание, което напоследък бе често споменавано...

Той се замисли за всичко което бе мисли през целия път и си каза:
– Хмммм не трябва да се мисли, трябва да се кара, че от много мисли човек прекалено се замисля. 

Свали напоените с вода дисаги, хвана каската под ръка и тръгна към входа на блока. 
Нямаше търпение за се навечеря.
След два дена му предстоеше пътуване до морето, бурята беше забравена, но не и изводите.

Да намериш себе си

Въпросът не е в това да не губиш себе си - а да можеш след това да се намериш.

Мечтите искат време

Проблемът на истинските фрази е, че  те с времето си губят смисъла. Започваме да ги казваме по навик и идеята им ни бяга. Например:

             „Жив и здрав.”

            ”Малките неща правят човека истински щастлив.”

             „Човек трябва да следва мечтите си.”                  

                            . . . . . . . . . . . . 

Има много и много фрази на всякакви теми, но те искат време да ги изживеем и да достигнем до тях.

Говорейки в личен план мога да кажа, че последните месеци  достигнах до идеята, че

                      
                                  „Мечтите искат време.” 

Може да мечтаеш за нещо малко или за нещо голямо, но в момента  в който успееш да го сбъднеш – чувството е уникално.

Какво имам предвид ли ?  
Тези две снимки, зад които стоят много много време и чакане :

Да имам чопър ми стана мечта с времето. Миналата година реших и изкарах курсовете. До този момент никога (наистина никога) не се бях качвал на мотор, но не беше толкова трудно колкото си мислех. Четири съботи и недели в Ловеч каране на учебния мотор ми докараха категорията за мотор.

Филма да “The Curious Case of Benjamin Button”  ми даде увереност да си взема чопър. Да, Брат Пит го има само на няколко кадъра с мотора си, но подобни сцени те вдъхновяват.

И това вдъхновение не те оставя след това карайки по места, за които и картата не знае, че съществуват ...

А салсатата . Почнах  да ходя на салса, защото едни мои приятели (Калин и Гери) тръгнаха.В началото, ако трябва да съм честен , ходех заради това, заради което ходят и 99% от начинаещите момчетата - момичета.  Така си е - на салсата има много и момичета и момчета, които  са необвързани, а танците сближават.

С времето обаче започваш да разбираш и идеята на танца – не просто да се движиш в ритъм, а да си в танца – да усещаш движенията, заряда, да караш момичето до теб да се забавлява, да я накараш да си завижда, че танцува с теб. Разбира се това иска време, но мечтите  си искат време ;)

 В школата в която аз ходя ( Street Salseros ) има трима уникални салса гладиатора – Мони, Вальо и Вальо. И  някой ден – надявам се и аз да съм сред тях. 

И с поглед в бъдещето, ето какво се надявам скоро да мога за заснема и кача в ‘Интернета’:

                     

Tова, което прави живота интересен, е възможността да осъществиш малките си мечти.