Бурята

Нямаше да му е за първи път – дъжд го бе валяло с мотора и преди това. Сега обаче нещата изглеждаха много по-сериозни.Той познаваше района  добре и това го успокояваше. Дебнево – Орешака – Троян – Ловеч беше познат мaршрут.

Гледаше сините облаци, към които отиваше, и леко притеснение почна да го обзема. Емо Чолаков щеше да познае за гръмотевичните бури (веднъж и Емо Чолаков да е прав).

Облаците и светкавиците идваха все по близо и близо - нямаше да се размине. Капките се засилваха.Свечеряваше се.

Той се замисли за ситуацията, в която се намираше – караше чопър по леко запустял планински път, отиваше към буря, стъклото на каската бе цялото в капки, едвам виждаше пътя и не беше разминавал кола последните 10-на минути. Да, това определено бе момент, който си заслужаваше. Подобни моменти не можеха да се снимат или тагнат във facebook. Дори да се опишат с думи бе трудно.

Той караше изкачвайки хълма и въпреки че усещаше как цялата му кожа под якето е настръхнала от страх,  леко се усмихваше...

Обеща си да запомни този момент.

А бурята наистина не се размина. През цялото пътуване до Ловеч  имаше вода, бръмчене на мотор, светкавици (много светкавици),  силен вятър, ТИР-рове (които при разминаване го блъскаха с водна струя), завои (след които излизаше силен страничен вятър), мнооого много страх и много неща, за които да се мисли.

През главата му минаха какви ли не мисли. 
Определено обаче разбра, че той не беше „рокер романтик”. Едно словосъчетание, което напоследък бе често споменавано...

Той се замисли за всичко което бе мисли през целия път и си каза:
– Хмммм не трябва да се мисли, трябва да се кара, че от много мисли човек прекалено се замисля. 

Свали напоените с вода дисаги, хвана каската под ръка и тръгна към входа на блока. 
Нямаше търпение за се навечеря.
След два дена му предстоеше пътуване до морето, бурята беше забравена, но не и изводите.

Да намериш себе си

Въпросът не е в това да не губиш себе си - а да можеш след това да се намериш.