Freelancer-ът, когото уволниха

Случи се отново.

Първият път беше преди 8 години, когато работех в Телерик. Не се справях добре и ме помолиха да напусна. Т.е направиха ми предложение, което аз нямаше как да приема, и сам поисках да напусна.

Този момент се оказа един от най-четените и коментираните в книгата ми Да бъдеш милионер.

Вторият път се случи сега.

И ако преди 8 години аз нямах опит, изпълнявах дневните си задачи бавно и бях в тежест на колегите си, то сега – поне според мен – аз бях най-опитният по проекта, свършвах задачите на време, правех демота и презентации за нови технологии, помагах на колегите си (в Тайланд), дори пишех документация по моя самоинициатива без да отчитам това време. 

Да, всичко вървеше много добре.

Последните четири години работех периодично като консултант към една Норвежка фирма за логистика. Работата винаги е била на приливи и отливи, но увереността ми като програмист на свободна практика се дължеше до голяма степен на факта, че аз имах директен договор и работа с клиент от Скандинавия. А това означаваше финансова независимост.  

Последната половин година нещата станаха много интензивни. 

Всеки месец аз имах поставени специфични задачи, гонехме цели, ходих командировка в Норвегия,водихме дълги дискусионни срещи по скайп. Изобщо - пълна идилия за човек, който работи като freelancer.

С всяко плащане по фактура чувствах, че владея Силата. Дори като се качвах или слизах от метрото, протягах ръка към автоматичните врати и гледах как те се разтварят. Бях като малко дете, което си играе на джедай.

И както всичко си вървеше добре и целият месец за напред ми беше запълнен  – получих телефонно обаждане. Ей така от нищото. Не обаждане по скайп, не официален мейл, ами телефонно обаждане.  

Човекът, с когото пряко работя, ми се обади и видимо разочарован ми обясни, че политиката на компанията е да се освободи от външните консултанти. Цялата работа трябва да се прехвърли към хората от офиса в Банкок. 

Аз знаех за този офис, развиваха го последните две години. Знаех и за стратегията им, но не вярвах, че моят проект може да бъде засегнат или пък мен  - мен! - да ме махнат.

И първите две минути не разбирах какво ми казва. Очевидно той не беше съгласен с толкова крайно и моментално наложено решение. Но фирмените политики са си фирмени политики. Само ме посъветва да изпратя възможно най-бързо фактурата за изработените часовете.

Дори забравих да питам какво правим с плануваните задачи, демото ми за понеделник, критичното качване на версия за събота. 

И на следващия ден вече не получавах мейли. Просто ей така, всичко свърши.

Или поне изглежда, че е свършило. Моето менение е, че ще се наложи прехвърляне на знания, описване на текущите задачи и ред други неща ... но може пък и да не се наложи ...

Обективно погледнато нещо обичайно за бизнес света се бе случило. Просто аз за първи път виждам как бизнес отношения свършват за точно един ден.

И така получих неочакван подарък - свободно време и възможност за промяна.

Получих и желание да пиша в блога си. И сякаш сега осъзнах колко се бях отнесъл - дори не бях намерил време да напиша, че написах и издадох книга (Да бъдеш милионер). 

Но едно е сигурно - довечера като се возя в метрото ще проверя дали Силата е с мен.

И ще завърша с една мисъл (перифразирана по памет), която много ми харесва:
"Това, че са ми отказали на едно място не означава, че няма да успея. Означава, че няма да успеем заедно."

0 лева

Днес изкарах 0 лева. За целия ден.

И нямам предвид, че съм в отпуска. Тогава човек пак изкарва пари. Да така е -  ако си в неплатенa отпуска, наистина не изкарваш пари.
Но аз не съм и в неплатен отпуск.

Концепцията ми да работя на час и да планирам работните си седмици с поне един почивен ден ме довеждат до дни като този. И първоначално ми харесваше. Първоначално нямах търпение да дойде този ден.
Първоначално бе така, а сега ...

Сега разбирам колко ми липсва въображение. Свободата се превръща във враг на днешния синхронизиран с майла си човек. Човек, свикнал все да е под напрежение и крайни срокове. Човек който отива в отпуск и не може да не си проверява пощата редовно.

А днес не ми се спи - наспал съм се добре.
Не съм гладен или жаден - даже днес съм само на плодове, понеже напоследък яденето ми е в повече.
Не ми се тренира - усещам мускулна треска от вчерашната тренировка.
Сезона на грипа е, а се чувствам здрав, даже ходя с тънкото яке навън.

И на цялата тази идилия стоя в домашния си офис и не знам какво да правя.
Не ми се гледа facebook. Не ми се чете за работа - въпреки, че ми е интересно. Не ми се гледат филми. Книгата не ми е интересна. Проверявам си пощата, а там нищо.

Но ще избутам днешния ден, а утре вече няма да е така. Утре ще работа по проектите,  и ще печеля пари.
Ще печела пари за да ми е интересен деня. Каква ирония само.

А когато имам така желаната свободата да изкарам 0 лева, не знам какво да правя.
Въображение?! Искам да те добавя.

Кумове

Как да изненадаш хора, които те познават добре... И се досещат какво искаш да ги питаш, преди да си се обадил...

Facebook:

Но да видим дали ще видят сами това клипче, без никой да им казва.

Страст

Свечеряваше се. Старият рокер гледаше през терасата на панелката, в която живееше. Радваше се да чува  тишината на лятната София. Беше толкова успокояващо.

Усещаше по лицето си засилващият се вятър, който носеше мириса на дъжд. Над Витоша пак се беше заоблачило и със сигурност дъждът нямаше да се размине. Нещо обичайно за това лято.

Постепенно погледна му попадна на паркинга, намиращ се отсреща до парка. Сред двайсетте наредените и старателно завити с покривала мотори позна своя чопър. Не му харесваше, че тази година мотора му стоеше на открит паркинг, но нямаше друг избор. Поне покривалото му беше хубаво и дебело. Леко успокоение за него в тези дъждовни летни дни.

Вчерашния разговор с Джеймс го беше замислил. Неговият приятел от студентството винаги имаше да разкаже доста интересни неща. Неща, който бяха като айсберг – на пръв поглед весели и забавни, но реално доста по-дълбоки.

Старият рокер  гледаше приближаващата буря. Всъщност старият рокер не беше стар. Беше на 29 години. Просто това определение някак си му харесваше и той често иронично сам се наричаше така. И през погледа на младостта, стария рокер усещаше, че това лято е по различно. И не защото валеше много.

Странна промяна беше настъпила в него. Преди точно 4 години си беше купил чопъра и за едно лято беше минал близо 11 000 километра. Сега, към края на Август имаше почти 200. Определено леко различаващи се числа.

Но промените се случваха. И нямаше нищо лошо в тях.

Едрите капки на бурята почнаха да падат по топлия асфалт. Замириса на дъжд.

Шумът им ставаше все по силен и по силен. Все едно падаха по хубаво и дебело покривало на мотор.

Рокерът влезе в кухнята да доизмие чините. Усмихна се леко.

Прогнозата за времето за следващата седмица бе, че няма да вали. По съвсем не малка случайност, той си беше пуснал отпуска за следващата седмица, а от две вечери проучваше интересните места из Родопите.

Но промените се случваха. И нямаше нищо лошо в тях. Истинската страстта обаче оставаше.

РАБОТЕН

Преди известно време написах поста  "БЕЗРАБОТЕН".
В него споделих за решението си да напусна работа и да открия какво искам да правя. Това което ме тормозеше тогава бе

"... че не искам живота ми да протича в цикъла - 40 часова работна седмица - weekend - 40 часова работна седмица - weekend ..."

Сега, след почти две години, искам отново да споделя до къде стигнаха откритията и мислите ми в тази насоката и с какво се занимавам.

Ще започна с това, че се радвам, че тогава напуснах редовната си работа.

Не беше лесно решение. И то най-вече заради това, че то бе свързано с доста психическо натоварване и изхарчване на всичките спестявания.

Доста отрезвяващо действа внезапното лишение от финансовата сигурност на постоянната заплатата. Овърдравт, заем, аванс по заплатата - все механизми, които ти позволяват до поддържаш по висок стандарт от този, които реално имаш.
Замисляш се и как динамиката на живота от университета те е вкарал в някакъв коловоз.

И това което открих излизайки извън тази линия, е че може би най трудните неща е човек да се самоорганизира и да си поставя истински цели.

В момента съм работник на свободна практика (или ако трябва да използвам добре звучаща чуждицата - freelancer). Разбрах, че това е нещото което ми харесва да правя. Да работя по проекти или с фирми, които на мен ми харесват. И в същото време да не съм закотвен с нещо за повече от половин година.

Но както с повечето неща - човек трябва да пробва за да разбере дали е за него.
Наистина вярвам, че промените са винаги градивни.

И ще завърша с една констатация. За съжаление еволюцията и правото на свободата не пазят човека от собствената му глупост.
Ако искате да се назначите на позиция "Майкал Джексъна на SharePoint-a" във фирмата, представлявана от самия вас - еми няма какво да ви спре  ...

(А какво е SharePoint ли? Това е софтуерен продукт на фирмата Майкрософт, които се използва от големи фирми за правене на сложни сайтове, държащи много и различни данни.
Аз работя изцяло и само с това нещо.)

Правете по нещо всеки ден, което ви плаши

Искам да напиша книга. Това е нещо което постоянно ми е в главата. Въпреки че напоследък нищо не правя по въпроса.
Една от главите в тази книга ще се казва "Последната лекция". Това е черновата за тази глава, която имам до момента:

"Всички имаме умни мисли и знаем доста от истините за живота. Хубаво е обаче да се и вслушваме в на другите мислите. Понякога те също са доста ценни.

Два видео материала са оставили трайно впечатление в мен.

Едно от тях е доста известно и съм сигурен, че голяма част от уважаемите читатели са го гледали, а не малка част от тях са го поставяли и на стената си във facebook. Става въпрос за речта на Стиив Джобс пред дипломиращите се студенти от Университета Станфорд. Тогава той е на 49 години и разказва на студентите 3 истории от неговия живот. Уникална реч.

Другата реч, която доста време мислих след като я изгледах е на Ранди Пауш. Това е (или по точно е бил) професор в университета  "Карнеги Мелън" – Пенсилвания. Специалността му е била Компютърни науки и дизайн.

В този университет имат традицията да канят преподаватели, които да изнесат беседа озаглавена "Последната лекция". Идеята е преподавателите да си представят, че това е тяхната последна лекция в живота, и да имат възможността да кажат всичко което искат.

Странното е, че и двамата казват да намерим това, което ни вдъхновява и него да правим. Да не мислим за пари или да позволяваме някой друг да насочва живота ни.

Да си призная и аз бих искал да произнеса подобна реч. Проблема обаче е, че май само ако наистина си изправен пред смъртта думите ще идват от душата ти, а и хората ще погледнат истински на това което казваш. Затова не бързам с моята си последна лекция. Живот и здраве ще събирам мъдрост за да има какво да кажа като му дойде времето :)

Друго силно нещо, свързано със смъртта е човек да си помисли и измисли, ако той сам си надписваше некролога след като умре, какво би си написал …

Силно нали. Това е все едно да се направи последния пост - ако знаеш, че това, което ще постнеш на стената си във facebook е последното нещо, какво би написал.

Замислете се добре, не е лесно!"

Днес научих, че един мой приятел е загинал в катастрофа с мотора си преди десетина дни.

Много е странно. Усещаш силата на емоцията в теб, но някак си си нищо не е подходящо да изрази това което чувстваш.

Последното нещо, което е написал той на стената си е мисълта:

Правете по нещо всеки ден, което ви плаши.

Е, това е неговия последен пост.


PS: И все пак загубата на близък ни напомня, че живота е за живеене. И е хубаво да го правим без да се вглъбяваме в глупостите на ежедневието.

41 км

Каква е разликата между човек, който поне веднъж в живота си е изминал полумаратона или маратона, и такъв, който никога не е ?
Разликата е в начина, по който ще реагира на този клип:

Този, който не го е тичал, ще го намери за забавен.
Този, който го е тичал - ще познае себе си.

На 22 Септември изминах Ротари маратона и следващия ден ходех по същия начин. Клатех се като пате, сухожилията по краката ми бяха надути, имах огромни плюски по ходилата отдолу, единия ми нокът ще падне, сядайки на стол едвам ставах, а слизането по стъпала бе направо изпитание.

Когато говорих с победителката при момичетата (Хриси, с която се познаваме от университета и която е изтичала доста маратони) дали така е само първия път, тя ми каза, че „болката я има след всеки маратон, но интересното е, че свикваш с нея и почва да ти харесва”. Яко !

Казвам „изминах маратона”, понеже определено не го избягах.  Ротари маратона е 41 км. По голяма част от него е пресечен терен. Тича се както в гористи местности, така и през поляни около самия язовир.
До сега няй-много бях бягал  12 км на пистата в НСА и си мислех, че колкото и много да са 41 км, все ще ги мина. И да – изминах ги. Но едвам ги изминах. След 30 км дори не си и мислех да тичам, аз едвам ходех. Още след 20 км ме заболя коляното и след това имам сумарно избягани не повече от 5 км.
Разбира се последните 400 метра преди финала ги бягах. И то ги бягах ухилен до ушите, стимулиран от две неща. Първото бе, че брат ми, след като финишира, се върна назад по трасе и последните 2 км тичаше (вървеше) до мен. Второто – нямах търпение да покажа номера си, който бях измислил за финиширането. А номерът – разбира се да направя луната походка пред финалната линия и да я пресека събличайки фланелката си, под която си бях нарисувал с молив за очи медал с номер 1.

А от къде имах молив за очи ли - е имам си тайни  ;)

Определено маратонът е супер изживяване. Бих препоръчал на всеки да пробва нещо подобно.

А освен, че 41км са доста ходене, те са и доста време за мислене.

Това, което установих е, че не съм толкова печен, за колкото се мислех. Реално аз финиширах пред- пред- последен. Мои приятели, които имаха доста по-малко време за тренировки и доста по-малко бяха тренирали, го изминаха много по-бързо. И тях ги е боляло, и те са ходели и тичали с големи болки, но го направиха с отличен резултат.

Освен всичко състезанията са и градивно нещо. Забелязал съм, че доста хора не смеят да заявят смело нещо предварително, за да се предпазят от евентуален провал, ако не го постигнат. Няма лошо човек да не постигне това, което предварително е гонел. По-лошото е да няма смелостта да го каже предварително. Или да го е страх да се състезава, за да не загуби.

И така – таз година един маратон, догодина два.

PS: И не е задължително да имаш маратонки за бягане. Може да се тича и с най-обикновени. Бонусът тук са едни големи плюски на краката, но те минават за 2 дена.