Страст

Свечеряваше се. Старият рокер гледаше през терасата на панелката, в която живееше. Радваше се да чува  тишината на лятната София. Беше толкова успокояващо.

Усещаше по лицето си засилващият се вятър, който носеше мириса на дъжд. Над Витоша пак се беше заоблачило и със сигурност дъждът нямаше да се размине. Нещо обичайно за това лято.

Постепенно погледна му попадна на паркинга, намиращ се отсреща до парка. Сред двайсетте наредените и старателно завити с покривала мотори позна своя чопър. Не му харесваше, че тази година мотора му стоеше на открит паркинг, но нямаше друг избор. Поне покривалото му беше хубаво и дебело. Леко успокоение за него в тези дъждовни летни дни.

Вчерашния разговор с Джеймс го беше замислил. Неговият приятел от студентството винаги имаше да разкаже доста интересни неща. Неща, който бяха като айсберг – на пръв поглед весели и забавни, но реално доста по-дълбоки.

Старият рокер  гледаше приближаващата буря. Всъщност старият рокер не беше стар. Беше на 29 години. Просто това определение някак си му харесваше и той често иронично сам се наричаше така. И през погледа на младостта, стария рокер усещаше, че това лято е по различно. И не защото валеше много.

Странна промяна беше настъпила в него. Преди точно 4 години си беше купил чопъра и за едно лято беше минал близо 11 000 километра. Сега, към края на Август имаше почти 200. Определено леко различаващи се числа.

Но промените се случваха. И нямаше нищо лошо в тях.

Едрите капки на бурята почнаха да падат по топлия асфалт. Замириса на дъжд.

Шумът им ставаше все по силен и по силен. Все едно падаха по хубаво и дебело покривало на мотор.

Рокерът влезе в кухнята да доизмие чините. Усмихна се леко.

Прогнозата за времето за следващата седмица бе, че няма да вали. По съвсем не малка случайност, той си беше пуснал отпуска за следващата седмица, а от две вечери проучваше интересните места из Родопите.

Но промените се случваха. И нямаше нищо лошо в тях. Истинската страстта обаче оставаше.

РАБОТЕН

Преди известно време написах поста  "БЕЗРАБОТЕН".
В него споделих за решението си да напусна работа и да открия какво искам да правя. Това което ме тормозеше тогава бе

"... че не искам живота ми да протича в цикъла - 40 часова работна седмица - weekend - 40 часова работна седмица - weekend ..."

Сега, след почти две години, искам отново да споделя до къде стигнаха откритията и мислите ми в тази насоката и с какво се занимавам.

Ще започна с това, че се радвам, че тогава напуснах редовната си работа.

Не беше лесно решение. И то най-вече заради това, че то бе свързано с доста психическо натоварване и изхарчване на всичките спестявания.

Доста отрезвяващо действа внезапното лишение от финансовата сигурност на постоянната заплатата. Овърдравт, заем, аванс по заплатата - все механизми, които ти позволяват до поддържаш по висок стандарт от този, които реално имаш.
Замисляш се и как динамиката на живота от университета те е вкарал в някакъв коловоз.

И това което открих излизайки извън тази линия, е че може би най трудните неща е човек да се самоорганизира и да си поставя истински цели.

В момента съм работник на свободна практика (или ако трябва да използвам добре звучаща чуждицата - freelancer). Разбрах, че това е нещото което ми харесва да правя. Да работя по проекти или с фирми, които на мен ми харесват. И в същото време да не съм закотвен с нещо за повече от половин година.

Но както с повечето неща - човек трябва да пробва за да разбере дали е за него.
Наистина вярвам, че промените са винаги градивни.

И ще завърша с една констатация. За съжаление еволюцията и правото на свободата не пазят човека от собствената му глупост.
Ако искате да се назначите на позиция "Майкал Джексъна на SharePoint-a" във фирмата, представлявана от самия вас - еми няма какво да ви спре  ...

(А какво е SharePoint ли? Това е софтуерен продукт на фирмата Майкрософт, които се използва от големи фирми за правене на сложни сайтове, държащи много и различни данни.
Аз работя изцяло и само с това нещо.)

Правете по нещо всеки ден, което ви плаши

Искам да напиша книга. Това е нещо което постоянно ми е в главата. Въпреки че напоследък нищо не правя по въпроса.
Една от главите в тази книга ще се казва "Последната лекция". Това е черновата за тази глава, която имам до момента:

"Всички имаме умни мисли и знаем доста от истините за живота. Хубаво е обаче да се и вслушваме в на другите мислите. Понякога те също са доста ценни.

Два видео материала са оставили трайно впечатление в мен.

Едно от тях е доста известно и съм сигурен, че голяма част от уважаемите читатели са го гледали, а не малка част от тях са го поставяли и на стената си във facebook. Става въпрос за речта на Стиив Джобс пред дипломиращите се студенти от Университета Станфорд. Тогава той е на 49 години и разказва на студентите 3 истории от неговия живот. Уникална реч.

Другата реч, която доста време мислих след като я изгледах е на Ранди Пауш. Това е (или по точно е бил) професор в университета  "Карнеги Мелън" – Пенсилвания. Специалността му е била Компютърни науки и дизайн.

В този университет имат традицията да канят преподаватели, които да изнесат беседа озаглавена "Последната лекция". Идеята е преподавателите да си представят, че това е тяхната последна лекция в живота, и да имат възможността да кажат всичко което искат.

Странното е, че и двамата казват да намерим това, което ни вдъхновява и него да правим. Да не мислим за пари или да позволяваме някой друг да насочва живота ни.

Да си призная и аз бих искал да произнеса подобна реч. Проблема обаче е, че май само ако наистина си изправен пред смъртта думите ще идват от душата ти, а и хората ще погледнат истински на това което казваш. Затова не бързам с моята си последна лекция. Живот и здраве ще събирам мъдрост за да има какво да кажа като му дойде времето :)

Друго силно нещо, свързано със смъртта е човек да си помисли и измисли, ако той сам си надписваше некролога след като умре, какво би си написал …

Силно нали. Това е все едно да се направи последния пост - ако знаеш, че това, което ще постнеш на стената си във facebook е последното нещо, какво би написал.

Замислете се добре, не е лесно!"

Днес научих, че един мой приятел е загинал в катастрофа с мотора си преди десетина дни.

Много е странно. Усещаш силата на емоцията в теб, но някак си си нищо не е подходящо да изрази това което чувстваш.

Последното нещо, което е написал той на стената си е мисълта:

Правете по нещо всеки ден, което ви плаши.

Е, това е неговия последен пост.


PS: И все пак загубата на близък ни напомня, че живота е за живеене. И е хубаво да го правим без да се вглъбяваме в глупостите на ежедневието.

41 км

Каква е разликата между човек, който поне веднъж в живота си е изминал полумаратона или маратона, и такъв, който никога не е ?
Разликата е в начина, по който ще реагира на този клип:

Този, който не го е тичал, ще го намери за забавен.
Този, който го е тичал - ще познае себе си.

На 22 Септември изминах Ротари маратона и следващия ден ходех по същия начин. Клатех се като пате, сухожилията по краката ми бяха надути, имах огромни плюски по ходилата отдолу, единия ми нокът ще падне, сядайки на стол едвам ставах, а слизането по стъпала бе направо изпитание.

Когато говорих с победителката при момичетата (Хриси, с която се познаваме от университета и която е изтичала доста маратони) дали така е само първия път, тя ми каза, че „болката я има след всеки маратон, но интересното е, че свикваш с нея и почва да ти харесва”. Яко !

Казвам „изминах маратона”, понеже определено не го избягах.  Ротари маратона е 41 км. По голяма част от него е пресечен терен. Тича се както в гористи местности, така и през поляни около самия язовир.
До сега няй-много бях бягал  12 км на пистата в НСА и си мислех, че колкото и много да са 41 км, все ще ги мина. И да – изминах ги. Но едвам ги изминах. След 30 км дори не си и мислех да тичам, аз едвам ходех. Още след 20 км ме заболя коляното и след това имам сумарно избягани не повече от 5 км.
Разбира се последните 400 метра преди финала ги бягах. И то ги бягах ухилен до ушите, стимулиран от две неща. Първото бе, че брат ми, след като финишира, се върна назад по трасе и последните 2 км тичаше (вървеше) до мен. Второто – нямах търпение да покажа номера си, който бях измислил за финиширането. А номерът – разбира се да направя луната походка пред финалната линия и да я пресека събличайки фланелката си, под която си бях нарисувал с молив за очи медал с номер 1.

А от къде имах молив за очи ли - е имам си тайни  ;)

Определено маратонът е супер изживяване. Бих препоръчал на всеки да пробва нещо подобно.

А освен, че 41км са доста ходене, те са и доста време за мислене.

Това, което установих е, че не съм толкова печен, за колкото се мислех. Реално аз финиширах пред- пред- последен. Мои приятели, които имаха доста по-малко време за тренировки и доста по-малко бяха тренирали, го изминаха много по-бързо. И тях ги е боляло, и те са ходели и тичали с големи болки, но го направиха с отличен резултат.

Освен всичко състезанията са и градивно нещо. Забелязал съм, че доста хора не смеят да заявят смело нещо предварително, за да се предпазят от евентуален провал, ако не го постигнат. Няма лошо човек да не постигне това, което предварително е гонел. По-лошото е да няма смелостта да го каже предварително. Или да го е страх да се състезава, за да не загуби.

И така – таз година един маратон, догодина два.

PS: И не е задължително да имаш маратонки за бягане. Може да се тича и с най-обикновени. Бонусът тук са едни големи плюски на краката, но те минават за 2 дена.

"Пинизи" от Бали

Странно е, но хората на остров Бали не могат да казват "Ф" или поне не я използват в английския си език.
И ако думи като fifty (пипти) или five (пайв) се разбират, то думата finish няма разбиране. Там я произнасят като 'пиниз'. И представете си какво е да сте на масаж и момичето, което ви масажира,  да ви потупа по гърба и да каже - пиниз !?  Тя просто ви казва, че масажа е свършил, а не ви предлага екстра към него.

Иначе на о. Бали може да се разбере и друго - ако има нещо, което може да ви научи на всичко, то това е youtube !
Ще ви дам доказателства :

Луната походка почнах да я уча преди време. Голям мерак ми беше, пък и още ми е. Първоначално разбира се само за си знаех, че това е лунната походка. За останалите за бях просто прекалил с пиенето. С течение на времето почна да се разпознава и от другите.

/ Има много клипове в youtube как да я направим, но според мен най-добрия е този. /

И докато походка съм я репетирал почти на всеки купон от известно време насам, то този клип е резултата само на 4 дена тренировки :

На Бали всеки местен на плажа те заговаря и те пита дали искаш да те научи да сърфираш. И забележете - не стига, че ще те научи, но и гарантира, че за един час ще се изправиш сам на сърфа! Яко нали. 

И значи или всеки местен на о. Бали е супер професионален сърф учител, или не е чак толкова трудно да се научи човек ...

И понеже бяхме двама програмисти (специални благодарности на Бранката) решихме да подходим програмистки и  да погледаме малко клипове в Интернет, а след това да пробваме на практика кое как е. 

И о чудо - стана !

За пореден път се убеждавам, че за да се научи на нещо ново човек не са му нужни скъпи курсове - само желание и упорито търсене в интернет.

БЕЗРАБОТЕН

Реших да се разделя с доволно платената си работа на SharePoint програмист и да бъда известно време безработен. Защо ли? 

Отговорът ми е прост, но се оказва, че малко хора ме разбират. Повечето смятат, че или говоря несериозно, или се правя на интересен, или съм си намерил друга работа, но не казвам.
Истината е, че:
- не съм и търсил друга работа;
- не е несериозно - това съм го обмислил доста добре;
- не е интересно да си си разпределил всичките парите за даден период напред и да не можеш да излезеш много от този разчет;

И защо все пак го правя?
Заради свободата. Заради възможността да мога да направя нещата, които мисля, и за които сега нямам време.

Осъзнах, че не искам живота ми да протича в цикъла - 40 часова работна седмица - weekend - 40 часова работна седмица - weekend ...

Осъзнах, че не е достатъчно само да цитирам велики мисли, които казват, че малките неща в живота са важни.

Осъзнах, че има моменти, в които ако ти стиска, може и да промениш нещата. И май сега за мен е точно такъв момент, понеже:
 - заминавам се с програмиране, което би трябвало да означава, че за един месец мога да си намеря работа - на каква заплата е отделен въпрос, но няма да съм без пари;
 - не изплащам жилище или скъпа кола ;
 - близките ми хора си оправиха заемите, което означава, че не трябва толкова да им помагам;
 - имам някакви събрани пари и харчени ИКОНОМИЧНО ще ми стигнат за известно време;
 - сега е лято и има къде да се отиде и какво да се прави; пък и храната е по-евтина;

Осъзнах, че не знам на къде искам да поема - собствен бизнес (което означава поне 50 часа работна седмица), freelancer, добре платена позиция в някоя компания, нещо друго, ... Наистина не знам, но затова ще провокирам себе си и се надявам да разбера.

Осъзнах и нещо, което не предполагах колко е важно.  Приятелката ми, Борислава, не я бърка, че нямам кола, че се возим с два автобуса, за да отидем до Студентски да пием бира, че сега оставам без работа, че не я черпя по заведения и т.н. и т.н. ( бе направо си завиждам каква приятелка имам, някой ден ще й изпея това на караоке).

И както казах - оставайки без работа ще използвам времето за себе си. Това не означава да си седя в нас, да гледа сериали по цел ден, да съм заседнал в мръсна и разхвърляна стая, да проверявам през през 5 минути дали има нещо ново във facebook. Това според мен е най-тъпото, което някой може да направи - то си е умствено самоубийство!
Мисля да използвам времето да проуча неща свързани с програмирането, да си направя собствения сайт, да блогвам, да избягам маратона в Батак на 22 Септември, да пробвам да напиша книгата, за която толкова говоря, да спя до поне 10:00 всяка сутрин.

Осъзнах, че осъзнавайки само нещата не става. Трябват действия. Затова от първи Август напускам работа и ще имам у-у-у-у-уникалната възможността да изстрадам отговора на въпроса:   
  
                               Кое е по стойностното - да бъдеш или да имаш?
  
Аз сега си избирам "да бъда". И според мен  нещата се въртя около това, човек периодично да се пита този въпрос. А отговора безспорно няма да е постоянно един и същ.

И ако трябва да съм докрай честен - разбира се, че ме е страх. Разбира се, че не знам дали постъпвам правилно. Разбира се, че е странно това, което съм тръгнал да правя. ... Но както един мой приятел си е написал в skype-a - "Когато желанието е по-голямо от страха, тогава се сбъдват мечтите".

PS:     "Понякога печелим, а понякога се учим."  :)

"In a relationship"

Ако някой се чуди какво става с мен напоследък и защо не пиша в блога си - ми хванах си приятелка.

Всъщност тя ме хвана. Аз съм си от притеснителните и когато работата опре до действия, не съм от най-бързите.
И докато се чудех кога и как да я целуна, с каква стратегия какво да й кажа - тя ме изпревари и ме целуна. И добре, че така стана - имаше да мъча и мен си, и нея. И почти сигурно щях да измисля допълнение към темата "Как НЕ се свалят момичета".

Сега обаче бих могъл да кажа, че определено е яко да си имаш гадже.

И ако трябва да обясня нещата с картинки, то ситуацията е като долните две взети заедно, но по-яко:

  Та така ...